Ядрото на днешно Русе възниква на същата тази висока крайдунавска тераса, на която се намира и досега, още през III–II хилядолетие пр. н. е., а най-ранното отбелязване на селището в официални източници е в карта от времето на Октавиан Август под името Сексагинта Пристис или само Пристис. Самият град е основан преди 20 века по времето на император Веспасиан като една от крепостите на римската граница.

Русенската праисторическа селищна могила е най-старото селище, възникнало на малка височина, недалеч от реката, преди около 5000 години. Намерените глинени рибарски тежести, харпуни и битови предмети говорят, че риболовът е бил основният поминък.

Първият град крепост просъществува 7 века и загива под ударите на нашественици. Хуните на Атила, славянски и прабългарски племена при многобройните си нападения оплячкосват и опожаряват Сексагинта Пристис. Върху развалините на римския кастел животът обаче продължава.

Възникването на римския град Сексагинта Пристис (Пристанище на 60-те кораба) се свързва с времето на император Веспасиан, който управлявал Римската империя в периода 69–79 г. от Хр. Граничната крепост Сексагинта Пристис е била седалище на военен флот.

По-късно османските завоеватели оценяват геополитическото значение на селището и го превръщат в голям и важен за империята град – седалище на турския дунавски военен флот и резиденция на адмирала. Наричат го Русчук. Над развалините на някогашната римска и малка старобългарска крепост отново се вдигат защитни стени. През 1651 г. Евлия Челеби я описва така: „Каменна крепост във форма на четириъгълник върху нисък скалист нос край Дунава. Крепостта е заобиколена от Дунава и само източната страна откъм града има желязна врата, пред която има вал, изкопан в скалите. Над този вал има дървен мост, който е подвижен, и всяка нощ войниците от крепостта го вдигат и закачат за вратата“. Същият автор описва и населението на града: „Всички жители говорят влашки, молдовски и чисто български. Те са много великодушни, гостоприемливи, веселяци и дават много дарове без разлика на бедни и богати, тъй като тук има всичко в изобилие“.

Името Русе е производно от по-стари наименования на града: Русчук, Русик, Руси, Русико и много други, на които попадаме в различни източници през вековете. Наложило се е най-вече тълкуванието, че името идва от индоевропейския корен „ру“, който означава река, поток, струя, и e пряко свързан с реката. Някои от изследователите го свързват и с корена „рус“ – синоним на червен, или с „руси“ – като асоциация с присъствието на руски колонисти през XI–XII век.

Превръщането на града в оживен пристанищен и търговски център привлича и близки, и по-далечни народи. В Русе постепенно започват да се настаняват австрийски, еврейски, влашки търговци, а пристанището му става главен опорен пункт на австрийското икономическо проникване в Османската империя. 

Най-прекият и безопасен търговски път през XIX в. от Средна Европа за Ориента минавал по река Дунав.

 

XIX в. за Русе е белязан със знака на бърз и необикновен разцвет. През 1864 г. той е определен за административен център на новосъздадения Дунавски вилает, който се простира от Ниш и София до Варна и Тулча, а за негов управител е назначен амбициозният турски чиновник Мидхат паша, един от основоположниците на младотурската идеология. Цялата си реформаторска енергия той влага в развитието на Русе, за да го превърне в еталон на идеята си за модернизиране на прогнилата вече султанска държава. По времето, когато обликът на другите български градове е белязан от изостаналост, затвореност, примитивност на бита и икономиката, Русе се превръща в европейски и космополитен град. Той се отваря за света и жадно приема посланията му.

Свои консулства тук откриват Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и Италия, а почетни консулства – Прусия, Белгия, Холандия, Испания и Гърция. По улиците се чуват всички балкански и европейски езици. За първи път по българските земи се появяват улици с тротоари, осветени от виенски фенери. Във вилаета били създадени нова административна система, модерни съдилища, строели се хотели, болнични заведения, отварят се земеделски каси. Основава се параходно дружество, заработва печатница с две големи машини „Кайзер“ и в нея започва да се печата първият в европейска Турция вестник на турски и български  език – „Дунав“.

Мидхат паша пристига в Русе през есента на 1864 г. и управлява Туна вилает до 1868 г. За четири години той успява да преобрази Русчук и да го превърне от замрял ориенталски град в град на европейската култура, архитектура и здравеопазване.

Силен тласък за стопанското развитие на града дава първата железопътна линия по българските земи, която свързва Русе с Варна. Същото това разстояние, което влакът скъсява до часове, някога се изминавало за седмици, а по този път през    1605 г. пътешественикът Николаус Шмид вижда кервани от камили. Жп транспортът превръща Русе в център на транзитна търговия, тъй като през него минавал най-безопасният път от Средна Европа за Ориента – с кораби по Дунава от Виена до Русчук, оттам – с влак до Варна, и от Варна до Истанбул – с кораби по Черно море. Отварянето на града към Европа събужда и българския предприемачески дух, появяват се първите промишлени предприятия – 2 парни мелници, бирена и кожарска фабрика, кораборемонтна работилница, жп тракция. В околностите на града се открива първият опитен модерен земеделски чифлик – Нумине, или Образцов чифлик. За него се внасят от Европа плугове, жътварки и вършачки, а от Азия – нови сортове лозови пръчки, които поставят основите на прочутото русенско винарство.

Френското католическо училище с пансион „Нотр Дам де Сион“ в Русенските алеи (вляво); Немското училище в Русе (вдясно)

Модерните европейски идеи оказват влияние и върху духовния живот на русенци. През 1840 г. отваря врати първото светско училище. 30 години по-късно се открива френско девическо училище, в което се преподавали чужди езици, музика и ръкоделие. Във важно средище на културния живот на града се превръща читалище „Зора“, създадено през 1866 г.

След Освобождението Русе е най-големият град в Княжество България. Градът преживява период на нов разцвет и бързо се превръща в крупен банкерски, търговски, индустриален и културен център. В него живее елитът на българската нация, пристигат и се заселват известни културно-просветни и политически дейци от други градове на страната. Идват нови групи арменци и евреи със значителни капитали, продължават да живеят хора от различни националности и да се говорят много езици, но всички те имат самосъзнанието на русенци.

Започва благоустрояването на града. Бурно развиващото се ново строителство създава неповторимия европейски облик на града, в който се съчетават елементи от готика, барок, ампир, рококо. Много от сградите могат да съперничат по архитектурното си съвършенство на европейските. Сред тях са Доходното здание – архитекти Георг Ланг, Раул-Паул Бранк и Франц Шолц, бившият хотел „Тетевен“ – на арх. Нино Росети, бившата музикална гимназия, проектирана от Удо Рибау, общо 383 архитектурни паметника. На централния площад се издига Статуята на Свободата, дело на известния италиански скулптор Арнолдо Цоки, която се превръща в символ на града. По инициатива на полски войници и офицери, участвали в Освободителната война, на австро-унгарския консул в града Долчет и на съпругата му Паулина, в Русе е построена католическата църква „Св. Павел от кръста“ по планове на арх. Валентино. В нея е монтиран през 1908 г. първият в България орган, изработен в Германия. За настилката на улиците се докарват павета чак от Франция, от Санрафаелевските кариери край Марсилия.

Градът съхранява и доразвива своя уникален облик, продължава да бъде вратата, през която в България влизат европейските идеи. По русчушкия бит и начин на живот се равняват останалите. Тази неповто-рима атмосфера оказва дълбоко влияние върху Елиас Канети и той ще напише в книгата си „Спасеният език“: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук“.

„Русчук е бил първият прозорец, през който съм се надвесил, за да наблюдавам всички раси, за да слушам всички езици, за да изследвам всички обичаи, за да опозная всички нации, които все пак се сработваха доста добре в този микрокосмос.“
     Елиас Канети

Първите десетилетия на ХХ век са съпътствани от бурна стопанска дейност. Едно след друго изникват предприятия и фабрики, създават се дружества от всякакъв вид, развиват се нови производства. В края на Първата световна война частните промишлени предприятия наброяват 412. Три са държавни и едно общинско. Най-многобройни са фирмите в областта на текстилната, шивашката и кожарската промишленост. След тях се нареждат хранително-вкусовите и химическите предприятия, дървопреработването и керамичната промишленост.

След края на Втората световна война и налагането на съветския икономически модел в Русе започват процеси на крупно строителство и широка индустриализация. Построяват се големи държавни предприятия в областта на тежкото машиностроене, химическата, текстилната и хранително-вкусовата промишленост, силно е застъпена електрониката и енергетиката. Градът се разраства, оформят се двете индустриални зони, подобрява се инфраструктурата. Населението на Русе нараства двойно за 20 години. Град Русе е окръжен, а по-късно – и областен център.

Съвременната история на града започва през 1989 г., когато настъпват промените в политическия и икономическия модел.

© ПАРНАС ООД Всички права запазени.    Общи условия Web Design & SEO by Zashev Design